"Движех се по ръба на Конституцията. Трябваше да избирам между формалното изпълнение на конституционните си задължения и отговорността си на президент, за да предотвратя евентуална гражданска война".

Това разказва пред "Марица" президентът Петър Стоянов /1997-2002/ за събитията, довели до щурма на парламента на 10 януари 1997 г. и последвалите бунтове до падането на комунистическото управление на 4 февруари.  

"По това време президентът бе единствената работеща институция в страната - парламентът фактически не работеше. Правителството на Жан Виденов бе подало оставка и практически напълно абдикирало", казва още Стоянов. 

Той коментира и причините, довели до тежката криза. "Непосредствената причина /б.ред. за масовите протести/ беше ужасяващата финансова и икономическа криза, до която ни доведе правителството на БСП. Левът се обезценяваше всеки ден. Магазините бяха празни.

Но хората се вдигнаха не само заради хляба си, а и заради обидите и униженията, трупани 45 години, по време на монополното управление на Комунистическата партия. Толкова масови и искрени протести в България никога не е имало!

Разбира се, аз бях изцяло на страната на протестиращите, но се страхувах, че при ескалация или провокация можеше да се пролее кръв, а това щеше да ни отдалечи за дълго, а може би и завинаги от основната цел на моето президентство - членство в НАТО и Европейския съюз. Затова и призовах неколкократно и публично БСП да се откаже от мандата, за да се реши кризата". 

Стоянов припомня, че на 4 февруари сутринта е отказал да приеме папката с имената на новия Министерски съвет, предложен от БСП. След няколко часа свиква Консултативен съвет по национална сигурност, докато сградата на Президентството е обкръжена от хиляди демонстранти. 

"Попитах представителите на политическите сили кой ще носи отговорността, ако се случи най-лошото. И тогава всички ме подкрепиха, че единственото решение е отказ на БСП от властта. Слава Богу, представителите на БСП най-сетне се съгласиха и около 6 часа вечерта на 4 февруари аз излязох и обявих пред хората, че пътят към нови избори е вече отворен.

Радостта беше невероятна. Непознати се прегръщаха по улиците.

Тогава осъзнах, че новата опасност и пред мен, и пред политиците на България, са прекомерните очаквания, че оттук нататък България ще се промени само за няколко години. Затова казах, че „фабриката за илюзии трябва да се затвори”.

Разбира се, нямаше кой да чуе това, но сблъсъкът между тези високи и искрени очаквания и алчността и цинизма на „търговците на прехода” се превърнаха в най-големия източник на разочарования", казва още президентът.