Спорен е въпросът дали светът навлиза в нова Студена война, но е ясно че в международните отношения се наблюдава силно изостряне на геополитическите, идеологическите и икономически сблъсъци между Запада (САЩ и ЕС) и Русия. Засега водещи са геополитическите фактори, които отразяват процеса на противопоставяне от Русия на хегемонната роля на САЩ като глобална сила и опита й за извоюване на свой периметър и зони на влияние.

Това се отнася както за Европа, така и за нейната периферия от бившия Съветски съюз и регионални сфери, особено Близкия изток и най-вече в Сирия. Всъщност след 2007 година, след прословутата реч на Путин в Мюнхен, Русия поиска да й се признае статут на велика сила в процеса на трансформация на света от еднополюсен в многополюсен. Русия се ангажира да е водещ фактор в този процес, за което най-видно явление бе създаването на Евразийския съюз като алтернатива на ЕС и НАТО. Русия ясно даде да се разбере, че няма да пропусне да привлече в своята орбита редица европейски държави (напр. Унгария, Гърция, България, Сърбия и др.). Също така прие за естествено бившите съветски републики да станат част от Евразийския съюз и оказва натиск в тази насока. Основното оплакване на Русия бе, че Западът не се съобразява с нейните интереси що се отнася до националната й сигурност като разширява НАТО на „изток". Към това се добавя и обвинението срещу Запада, че

иска да провокира в Русия „оранжева революция"

подобно на тази в Украйна.

След събитията в Украйна и анексията на Крим започна рязко влошаване на отношенията между Запада и Русия, като западните държави наложиха санкции на Москва, които действат и до днес. Нещата се влошиха още повече след отравянето на Скрипал и дъщеря му. Москва от своя страна с намесата си в Сирия откри нов фронт срещу Запада с подкрепата на режима на Асад и опита да разбие коалицията на САЩ и други западни държави, подкрепящи противниците на Асад.

Следователно в момента имаме щирокомащабна конфронтация между Русия и Запада с риск да прерасне в още по опасни сблъсъци, включително военни, особено в Близкия изток.

На този фон се поставят редица въпроси като един от тях е възлов- какви шансове има Москва да оспори и евентуално минира водещата роля на Запада и особено САЩ в глобален мащаб? Има ли тя ресурс да се впусне в тежка конфронтация със Запада и да постигне своите цели на глобална сила?

Въпреки че Русия притежава огромен военен арсенал от най-нови оръжия, както се похвали Путин, военната мощ сама по себе си може да предизвиква напрежение в света и осигури на Русия определено геополитическо предимство – например в Сирия. Но тя

не може да даде трайно и решаващо предимство

на Русия. Това бе поуката от миналата Студена война, която Съветския съюз безславно загуби. Защото освен военна сила, Русия не може да предложи нито на своя народ, нито на другите народи по света привлекателна социално политическа и икономическа алтернатива. Въпреки че в нейната история тя се слави с победите над Наполеон и Хитлер, които и днес се ползват от великодържавниите идеолози на Русия за помпане на самочувствие, в последните двеста години руската империя преди и след идването на комунизма се е градила на политическия авторитаризъм, съчетан с изостанала икономика, базирана главно на подземните ресурси и значима военна сила, а днес и ядрена държава, която може да унищожи света и себе си. Днес тя може да навреди на Запада водейки хибридни войни, може тук там да формира антизападни съюзи, да се намесва във вътрешния живот на западните демокрации, но признание за желаната й роля на глобална алтернатива на Запада тя няма перспективи да получи.

При една нова надпревара във въоръжаването въпреки руския инат и шовинизъм, Русия ще я загуби с тежки социално-окономически последици за собствения народ, както стана със Съветския съюз. С други думи, при новия курс на „ великодържавна самоизолация", както пише известния руски учен Александър Ципко, Путин и окръжаващия го елит заложи на „волевия силовик с руски национален характер" с жажда за възстановяване на руската свръхдържавност. И зад тези болезнени амбиции „стои неспособността да се осъзнае мащаба на цивилизационното изоставане на Русия от развитите страни на Запада", казва Ципко.

Затова реалната алтернатива пред Запада и Русия за да се спре с тази опасна конфронтация е елитите в страните на ЕС и НАТО и други западни държави, както в Русия, да променят своите стратегически визии за развитието на света. Нужна е нова дефиниция на взаимните интереси и нови правила за ограничаването на спиралата на въоръжаване и опасностите от военен сблъсък, особено след като ООН не се справя с тази задача.

Западът трябва да прояви по- голяма чувствителност и комромисност с оглед страховете и претенциите на Русия, както Русия отново да се върне към курса на ползотворно всестранно сътрудничество със Запада. На първо място, стои възловия въпрос за Крим и Украйна. Тук се изисква „голям компромис" основан на реална политика, а не на нереални очаквания, че Русия ще върне Крим. Въпросът е какво Запада ще получи срещу признаване на Крим за руски. Най- малкото би било отказ от Русия да подкопава териториалната цялост на Украйна в Източната й част. А този компромис да даде старт на коренно преустройство на отношенията Русия - Запад в интерес на двете страни, което да обхване основните сфери на международните отношения и особено контрола на въоръженията и геополитическо сътрудничество в такива региони като Близкия изток. Ударите срещу Сирия от САЩ,

Великобритания и Франция показват колко е крехък международния ред в момента, и колко неефективни са устава на ООН и принципите на международното право. И колко важно е да се постигне разбирателство между Русия и Запада на нова основа.

Но за постигането на тези цели се иска и нов тип лидерство и поемане на отговорност подобно на Кенеди и Хрушчов през 60-те, на Горбачов и Рейгън през 80-те на миналия век. Дали Путин и Тръмп или европейските лидери като Макрон и Меркел са готови за такъв обрат в сегашния опасен за световния мир курс – стои като отворен въпрос.