Бившият премиер и баща на бандитската приватизация у нас Иван Костов за втори път се обиди на българите.  За разлика отпреди 20 години, когато след като катастрофира в политиката, се усамоти в Драгалевци, за да разговаря с теменужките си, сега той наруши обета си на мълчание с интервю за бТВ. В него постави на изпитание търпението ни като обяви, че чака извинение от българското общество, защото го „набедило, че едва ли не е купил половината от продадените при приватизацията неща“.

Появата на Костов в националния ефир дойде една седмица след като бащата на валутния борд Стив Ханке хвърли бомбата в същото предаване, че по времето на правителството „Костов“, той  отишъл при тогавашния президент Петър Стоянов, чийто съветник бе, с куфарче, пълно с доказателства за корупция срещу синия кабинет. Дал документите на Стоянов, който обаче звъннал на Командира и реално го предупредил, че е „хванат в крачка“.

Самото разкритие пък дойде, след като преди дни главният прокурор Иван Гешев обяви, че държавното обвинение ще направи пълна ревизия на процеса на раздържавяване у нас и там, където бъдат намерени престъпления, но няма как да бъдат дадени на съд заради изтекла давност, обществото ще бъде информирано за тях.

В опита си да омаловажи изказването на Ханке, Командира заяви, че световноизвестният финансист не бил „баща на валутния борд“ и се ожали, че Ханке го атакувал заради „наранено его“ и честолюбие. Което е абсурдно дори само заради факта, защото докато Костов оспорваше бащинството му за валутния съвет в България, професорът получаваше в Америка престижната награда, определяща го за един от най-влиятелните хора в света.   

Костов продължи изповедта си пред Светослав Иванов с   озадачаващо твърдение: „Аз такъв разговор с Петър Стоянов не съм имал. Няма и как да съм имал, защото аз в приватизацията нито съм купувал, нито съм продавал. Нито аз, нито семейството ми, нито съпругата ми, нито моите 15 братовчеда тогава, никой не е участвал в приватизацията като купувач. Не е бил и от страната на продавачите, които са реализирали предприятията“, заяви Командира, а малко по-късно допълни: „Нито съм купувал, нито съм продавал. Аз не съм стоял на гише и не съм дребен гешефтар. Елате да търсим в Драгалевци в мазето къде е онази купена половина от приватизацията“.

Никой още не се интересува нито от зимника на Командира, нито от личното му имане. Но самият той признава, че именно по време на управлението му са приватизирани 54 процента от раздържавените държавни предприятия. А обяснението, че той като министър-председател е имал само ролята да управлява процеса, за да изкара държавата от Виденовия хаос и за да насърчава предприемачеството, може да предизвиква умиление само в градската десница.

Не му прави чест, че посочи името точно на Надежда Михайлова като единствен министър в кабинета му с връзки по семейна линия в процеса на приватизация. А останалите имена не можел да спомене, защото били в митичния доклад на службите по онова време. Командира не знаел дали е изтекъл давностния срок за такива секретни книжа и затова се притеснявал да го огласи.

Гаражът на ЦК на БКП в Подуене, купен от бившия съпруг на сегашния ни посланик в Турция Нейнски, може да е трън в очите на Командира и до днес, но обществото се вълнува от далеч по-скандалните му сделки.  

 „Нито един от министрите ми не от богатите хора, не е олигарх днес, казва убедено Костов. Но думите му, че тези хората не са повишили дори „жизненото си равнище“ тепърва подлежат на прокурорска проверка. Защото макар да не са осъдени, както той многократно натърти, през годините достатъчно се изписа за хората от близкото му обкръжение, които успешно се трансформираха от висши чиновници и придворни шутове в мастити бизнесмени, чиито първи милион ще сега трябва да доказват.

Но както сам Костов признава „не съм твърдял, че приватизацията е равенство и носи справедливост за всички“.

Признанието му е похвално. А изнервянето му – видимо. Той за пореден път се оправда, че причината за евтините сделки по негово време била, че предприятията са имали повече дългове и пасиви, отколкото активи. Но за първи път сгреши като даде конкретен пример – продажбата на  „Балкан“.

„Продадохме авиокомпанията за 150 000 долара. 130 милиона бяха задълженията, 20 милиона само активите. Тя не струваше нищо“, каза в опит да се оправдае Командира. Кого обаче заблуждава? Фокусирайки прожекторите върху тази сделка, ще лъсне истината защо именно Гад Зееви, с написаната на коляно оферта от 3 страници, бе избран за купувач. Ще се разбере и как подписа на министър-председателя стои върху одобрението на 75 процента от акциите на авиокомпанията като решение на правителството, прието светкавично само ден след подписването на договора от Агенцията за приватизация, оглавявана от верния му служител Захари Желязков.  Ще стане ясно защо дори транспортния министър по онова време не е присъствал на инфарктното заседание, защо финансовият министър е бил натискан държавата да поема нови дългове на превозвача, как са продавани имоти, слотове  и куп други ужасии, довели до продажбата на фрага на националния ни авиопревозвач за сумата на един столичен апартамент, а после и до неговия бърз фалит.

Най-страшното обаче е, че в тази бандитска приватизация, направена в тъмните времена преди 20 години, Костов днес замесва държави-кредитори, които в най-тежкия ни финансов момент ни подадоха ръка и ни отпуснаха дългосрочни заеми. Днес Костов прави опит да се скрие зад тях.

„Тази приватизацията беше реализирана по силата на специалния закон за приватизацията и с подкрепата на 63 споразумения с международните кредитори. Споразуменията бяха придружавани със списък на предприятията за приватизацията, оздравяване и ликвидация. Ако сега казваме, че тази приватизация е криминална, то това ще хвърли сянка и върху нейните вдъхновители, тези, които даваха парите“, каза Костов.

Едва ли това изказване на бившия премиер ще остане незабелязано и некоментирано от международните финансови институции, които той се опитва да въвлече в тресавището на оправданията си. А дали ще му се върже и този път българската прокуратура, предстои да разберем. Факт обаче е, че общественото търпение се изчерпа с поредното му представление, в което всички други са виновни за миналото,  а той, целият в бяло, пише мемоарите си, за да ги пробута като „истинските“ доказателства за бъдещите поколения.