• "Таймс" уволнява Борис Джонсън заради измислен цитат
• Новият британски премиер има цветистия език на Тръмп, блести с познания по античната литература и философия

Гласовете вече са преброени и народът реши… Пардон! Консервативната партия реши, че новият министър-председател на Великобритания ще се казва Александър Борис де Пфефел Джонсън – познат на всички като Борис Джонсън и наричан леко пейоративно от медии на Острова БоДжо. Бившият журналист, бивш кмет и бивш външен министър получи 66% от гласовете на съпартийците си в надпреварата със сегашния първи дипломат Джереми Хънт и само потвърди своето отдавна чакано „нахлуване“ на „Даунинг Стрийт“ 10.
Когато обиденият на избирателите Дейвид Камерън подаде оставка и подхвърли Брекзит на своя приемник, на всички се струваше, че знаят кой ще го наследи и кого самият той има предвид. Но събитията се развиха по друг начин – британският управляващ елит прибегна до изненадващ ход, за да избегне политическо земетресение. Управляващите консерватори смениха курса и вместо на Борис заложиха на Тереза Мей. Тя бе компромисна фигура и действащ министър в кабинета на Камерън.
Явно за много политически експерти още тогава бе ясно, че тя няма да може да се справи със задачата да изведе страната си от Европейския съюз. И не защото е слаб политик, а защото самата тя бе противник на Брекзит – виден член на крилото в партията на торите, настояващо за оставане в ЕС. Затова и при нейното управление нямаше здраво натискане на педала на газта за напускане, а по-скоро любовна балада с Евросъюза с цел договаряне на трудни, а на моменти дори невъзможни неща.

Обречен на Брекзит?

Джонсън по своя воля и Великобритания по волята на референдум се борят вече три години да се измъкнат от хватката на Европейския съюз, след като пожелаха да го напуснат. И колкото повече гласувалите за Брекзит настояваха по-бързо да се махнат от ЕС, толкова по-яростна ставаше риториката на самия Борис в името на тази цел. Това го и изведе начело на партията и държавата, защото предварително беше ясно, че повечето членове на консервативната партия са поддръжници на напускането. И още нещо, с което Борис Джонсън спечели – той се закле, че ще изкара страната от Евросъюза до 31 октомври тази година, като ще го стори дори и ако не успее да постигне сделка за излизането.
Някои биха казали, че е прекалено именно той да се прави на толкова твърдолинеен, защото позицията му по Брекзит неведнъж се е променяла. Макар да не харесва Европейския съюз, чието развитие наблюдава като журналист още от края на 90-те години на миналия век, в началото Борис Джонсън е леко уплашен от сложния процес. Стига се дотам, че пише статия за своята колонка в „Дейли Телеграф“ (за която всеки път му плащат по 5000 паунда!), като мощно се обявява за оставане в ЕС. Но след това внезапно сменя курса и текста, и се обявява за Брекзит. От една страна прави това, за да подразни недолюбвания от него Дейвид Камерън. По-интересното е, че така в известна степен и в типично свой стил се обръща към т.нар. Залог на Паскал. В своите „Мисли“ великият френски философ Блез Паскал обяснява, че залага на съществуването на Господ, не защото е убеден в това, а защото след смъртта си би бил двойно подсигурен...
Сега, след като убедено бе посочен за лидер на торите и нов премиер Борис трудно ще може да се изхвърля със скандални изказвания по адрес на висши брюкселски чиновници, на свои противници в самата Великобритания, а най-малко пък на лидерите на държавите-членки на ЕС. Нищо, че дипломацията не е силната му страна, което се видя в двете години (2016-2018), в които парадоксално заемаше поста на дипломат номер едно на Острова.
Недоволството срещу идеята му за „твърд Брекзит“ бе мощно подкрепено от символични представители на британската политика, сред тях трима бивши премиери – лейбъристите Тони Блеър и Гордън Браун, и стария консерватор Джон Мейджър (поел някога юздите на управлението от самата Маргарет Тачър. Никакви паралели със сегашната ситуация!). Способностите на Борис като хитрец (в България бихме казали тарикат!) със сигурност ще му помогнат обаче да спечели популярна подкрепа за бъдещите си действия по Брекзит. Нищо че опонентите вече започват да се редят на опашка: лидерите на ЕС са първи в редицата, а след тях твърдо се нареждат опозиционните лейбъристи, шотландските националисти на Никола Стърджън и още много други „почитатели“ на Борис.

Radix malorum

Бивш кмет на Лондон (2008-2016) Борис Джонсън е роден на 19 юни 1964 г. в Манхатън, Ню Йорк, където баща му Стенли Джонсън учи икономика. Получава и британско, и американско гражданство.
През следващите няколко години семейството живее в Англия, а през 1973 г. се мести в Брюксел, след като Стенли Джонсън започва работа в Европейската комисия. По бащина линия Борис е потомък на Али Кемал бей, който за кратко е бил министър в правителство на Османската империя.
По-късно Борис Джонсън учи в колежа Итън, а след това в Белиъл колидж, Оксфорд. Там е част от поколението студенти, които в бъдеще доминират британската политика – Дейвид Камерън, Уилям Хейг, Майкъл Гоув, Джереми Хънт. Впрочем в Итън са завършили 19 министър-председатели на Великобритания.
В края на 1987 г. Джонсън започва работа като стажант във в. „Таймс“, но е уволнен заради измислен от него цитат на историка сър Колин Лукас. Продължава кариерата си в „Дейли Телеграф“ и през 1989 г. е изпратен в Брюксел, за да отразява работата на Европейската комисия.
Отявлен критик на комисията на Жак Делор, той е един от малкото евроскептични журналисти в града. Много от колегите му критикуват статиите и настояват, че те съдържат измислици, имащи за цел да дискредитират евроинституцията. По този начин Джонсън си изгражда репутация на сериозен евроскептик.
В политиката влиза през 2001 г., когато спечелва депутатско място от редиците на Консервативната партия. Трупа подкрепата на съпартийците си за кметските избори в Лондон през 2008 г. и надвива на балотаж тогавашния градоначалник Кен Ливингстън.
През 2016 г. – отново депутат, вече е основен двигател на кампанията за британското напускане на Европейския съюз. Месец след референдума за Брекзит, на който гражданите казват „да“ на развода с Брюксел, новата премиерка Тереза Мей го назначава за външен министър. Заради противоречия с начина, по който Мей води преговорите за Брекзит, две години по-късно Джонсън подава оставка, а преди два месеца потвърди, че е кандидат за лидерския пост в Консервативната партия и съответно за премиер.

Символ на политическата некоректност

Противоречията в кариерата (а също и в живота) на Борис Джонсън в най-голяма степен се дължат на необуздания му език. В сегашните времена на популизъм и увлечение по политици като Тръмп, вярно е, стилът му се харесва на доста избиратели, прави го да изглежда колоритен, но едва ли ще му е от полза в работата  на „Даунинг Стрийт“ 10. За едни той е необичайно цветист, а за други безкрайно разюздан.
Ярка и изпълнена с необятен брой идиоматични изрази, лексиката на Джонсън, поне хипотетично, може да се окаже препъникамък в контактите му с пресата (най-малкият му проблем!), но и с чуждестранните лидери. А точно в този момент на неспирна дипломатическа активност неговият горещ нрав може да причини щети.
В същото време нека имаме едно наум, че новият водач на торите никога не стига до оскърбления, а най-вече насища своите оценки с ярки характеристики. Тук журналистите на Острова припомнят с насмешка, че много от служителите на британския Форин офис, чиито ръководител Борис бе две години, и до ден днешен не могат да се опомнят. „Файненшъл таймс“ вкара чили в манджата, като припомни, че 9 юли 2018 г., когато Джонсън подаде оставка от външното министерство, бе обявен от бившите му подчинени за „Ден на освобождението“. Сещайки се за наследството на Борис Джонсън във Форин офис, шотландската първа министърка Никола Стърджън възкликна: „Той не показва дори и минимално ниво на компетентност, сериозност или практически опит за тази длъжност.“ Но в това отношение пък други говорители правят засега странно звучащия паралел между Джонсън и вечния пример за британците Уинстън Чърчил. Макар да е бил един от най-слабите в историята на страната министри на финансите по-рано в кариерата си, години по-късно Чърчил става велик министър-председател.

За кожата на един посланик

Гафовете на Борис в двете години на поста му като външен министър, а и след това, безспорно са много. Като „непатриотичен“ бе оценен неговият подход към случая с изтичането на дипломатически грами с нелицеприятни оценки за президента на САЩ Доналд Тръмп от британския посланик във Вашингтон Ким Дарък. Впрочем за първи път Тръмп така открито побесня по повод на скандала. Борис веднага изпъкна сред водещите британски политици, като отказа в интервю за БиБиСи да подкрепи низвергнатия дипломат.
А когато на следващия ден Дарък подаде оставка заместник-министърът на външните работи на Великобритания Алан Дънкан (и той отстъпил поста миналия понеделник) гръмогласно обяви, че Джонсън „фактически е бутнал под автобуса един превъзходен дипломат, за да угоди на личните си интереси“. Под интереси, разбира се, той имаше предвид намерението на Борис да укрепи още повече отношенията с Тръмп, разчитайки на скорошно споразумение за свободна търговия със САЩ. Подобно постижение Джонсън веднага ще запише като свой голям плюс пред избирателите, но по-практичната му стойност е, че ще намали донякъде икономическите щети от Брекзит.

Интересно и сложно бъдеще

Великобритания я чака интересно макар и сложно бъдеще. Идването на власт в страната на такъв ярък, но и противоречив политик като Борис Джонсън ще изнерви аудиторията у дома и в чужбина докрай. Често сравняват Борис Джонсън с Доналд Тръмп. Такова обаче не е съвсем коректно, защото, за разлика от Тръмп, новият лидер на Великобритания никога не се е занимавал с бизнес и не е от лигата на свръхбогатите. А и Борис има предимства, които рядко се забелязват, заради цветистите му изяви (които пък са в стила на Тръмп!). Той е високоинтелигентен. Още от годините, в които следва в Итън, Джонсън блести на полето на знанието с овладяването на риториката, а също и с интересите си в областта на античната литература и философия. Дано тези негови предимства поизменят сегашния му нрав и намерят позитивно приложение в работата му и най-вече в начина, по който той преценява съвременния свят. Защото политиката на лидера на велика сила като Великобритания би трябвало да е безгрешна.