Сякаш беше вчера, когато Емил Кременлиев пусна топката към Балъков, а той на Любо Пенев. Последва незабравимият пас към Емо Костадинов. И за секунди България спря да диша. Преди да изригне: гол, 2:1 за нашите! Започна лудостта на един народ. А дори не знаехме какво ни чака следващото лято. 20 години по-късно "Стандарт" посвещава на великата дата 17 ноември поредица интервюта с героите от "Парк де Пренс". Поредният ни гост е Йордан Лечков.

- Данчо, на 17 ноември се навършват 20 години от великия успех на "Парк де Пренс". Какво е първото нещо, за което се сещаш, когато стане дума за този мач?

- Искам да кажа, че лично аз този мач не го разглеждам като отделен епизод. Той беше част от едни квалификации, в които играхме много силно и заслужено се класирахме на световното. Бяхме изключителен отбор, съставен от страхотни играчи. Повечето от тогавашните ми съотборници като Христо Стоичков, Краси Балъков, Емо Костадинов, включвам дори и себе си, без никакво притеснение, нареждам до футболисти като Марадона, който по-онова време беше номер 1.

- В един момент от квалификациите обаче шансовете ни изглеждаха излюзорни?

- Никога не съм обичал примиренческото мислене и едно от хубавите неща на онзи отбор беше, че никой от нас не се предаваше. Всички играехме в чужбина, бяхме водещи футболисти в клубовете си. Футболът се играе, докато съдията не свири края. А в онези квалификации, включително и на "Парк де Пренс", се случи онова, което съдбата беше предопределила. Естествено имахме и късмет - първо Израел да бие Франция, а след това и ние да спечелим на "Парк де Пренс".

- Какво си говорихте преди мача?

- Бяхме сигурни, че ще бием. Изправяхме се срещу много силен отбор, но ние по нищо не им отстъпвахме като футболисти. С Франция и след това с Нигерия на световното са най-тежките мачове в кариерата ми. Срещу физически много здрави съперници. Както се казва, водихме битка за всяка педя земя.

- Как отпразнувахте победата срещу Франция?

- Какво очаквате да ви кажа, че е имало жени, мъже, пиене. Имаше, всичко имаше. Отпразнувахме го, както ние си знаем, с много настроение.

- Казваш, че преди "Парк де Пренс" сте вярвали в победата, а вярвахте ли, че можете да стигнете до 4-то място в света след това?

- Ако някой не вярва, може да се разрови и да види, че в едно мое интервю в деня на тръгването - четвъртък, 5 юни, мисля че беше, казах, че ще стигнем полуфинал. Винаги съм имал самочувствие, което не е без покритие. От 1989 г. до световното.

- Тогава бяхте събрани доста чепати характери. Не е тайна, че сте имали много препирни помежду си, как станахте отбор?

- По този въпрос медиите малко преувеличават. Факт е, че бяхме много различни като хора. Едни ставаха в осем, други тогава си лягаха. Но в това няма нищо лошо.

Никой не е искал от нас да се обичаме, целуваме или да спим заедно. Трябваше просто да играем като отбор и мисля, че се справяхме доста добре, нещо, което едва ли някой може да оспори.

- В какви отношения си в момента с останалите от "златното поколение"?

- Приятел съм с всеки един от тогавашните ми съотборници. Лоша дума няма да чуете. Не знам и те да са говорили лошо за мен.

- Събирате ли се да празнувате на 17 ноември?

- Пада се кръгла годишнина и БФС организира събиране, на което ще се видим и ще си поговорим. Догодина ни предстои още едно събитие - 20 г. от медала на световното. Ще ми е приятно да се видя с момчетата, макар да съм от хората, които не обичат да живеят с миналото. Дано Любо Пенев успее да направи така, че да имаме и нови поводи за гордост.

- По онова време ти играеше в "Хамбургер". Заради гола ти срещу Германия в САЩ ли започнаха проблемите в клубния отбор?

- Всички отбори, в които съм играл, са имали високи цели. В "Хамбургер" ме поискаха, след като спечелих титлата с ЦСКА. Истинската причина да напусна е, че нещата не вървяха, така, както исках, отборът беше далеч от челните места. Не мога обаче да отрека, че и онзи гол повлия върху отношението на немците към мен. Бяха ме предупредили какво ме чака и може би трябваше веднага след Америка да напусна. Тогава бях на върха и имах много оферти. Не е случайно, че по най-различни поводи "Хамбургер" кани Краси Балъков, а мен не. Макар той да не е играл за този клуб. Но не съжалявам за нищо. Няма как да се чувствам предател при положение, че съм защитавал интересите на родината си.

- Как възприемаш идеята да ви бъдат гласувани пожизнени пенсии като за медалисти от Олимпиада?

- Не знам на кой и откъде дойде тази идея. За мен е несериозно да коментираме подобно нещо на фона на ситуацията, в която се намира обществото. Не съм участвал и няма да участвам в подобна подписка. Ние навремето сме имали своя шанс и сме спечелили милиони. Кой ги е прахосал и кой не, няма никакво значение. Държавата по никакъв начин не ни е длъжна, нито сме олимпийски, нито световни шампиони, а 4-ти, макар че се водим медалисти.

- Успехът ви обаче е съизмерим и дори много по-значим от медал на олимпиада от някои други видове спорт?

- ОК, ако бъде гласувано участниците на световното в САЩ да получават пенсия, няма лошо. Аз обаче пожелавам на всички мои съотборници от тогава и на самия себе си никога да не стигаме до положение, в което животът ни ще зависи от тези пари.

- Има ли момент от "Парк де Пренс" или САЩ'94, който ще помниш вечно?

- Подготовката и световното продължиха около месец и половина. Всеки един от тези дни за мен е специален и не бих го заменил за нищо. Ако бяхме били и Швеция, самолетът на връщане щеше да падне.

- Ако трябва да съставиш идеален отбор, каква част от тогавашните национали ще попаднат в него?

- Против съм да се сравняват футболисти от различни десетилетия. Ако говорим само за периода 1990-а до 2000-та със сигурност бих посочил 5-6 души от нашия отбор, дори и себе си. Както казах вече, бяхме се събрали много добри футболисти и постигнахме доста успехи заедно. Благодарен съм на Господ, че играх с футболисти като Стоичков и Балъков. И Ивайло Йорданов, и Боби Михайлов, и Емо Костадинов, да не ги изреждам всичките, също бяха много висока класа.