Евгения Атанасова от БНТ подготвя филм за "Плаващите кейове" на Кристо и Жан-Клод в езерото Изео - авангардната инсталация, която събра близо милион и половина посетители от 18 юни до 3 юли. Журналистката от "Сан Стефано" направи репортаж и от "Портите" в Ню Йорк - един от предишните триумфални проекти на съпрузите, но сега подходи към акцията като истински търсач на силни усещания - тя кандидатства "на общо основание", за да влезе в екипа на световния артист.

- Eвгения, каква беше атмосферата край Изео и в Сулцано извън камерите, медийната и светската суматоха?
- Тъкмо това бях предизвикана да разбера, когато кандидатствах да стана един от наетите за работа в проекта. Досега винаги съм присъствала на събитията на Кристо повече с медийни очи, като отразяващ журналист. Интересът ми обаче беше породен от факта, че го харесвам като творец - а и като човек, разбира се, след като имах шанс да общувам с него и се задълбочих в изследването на живота му. Да бъдеш част от екипа му обаче е нещо съвсем друго. Изведнъж си даваш сметка, че неговите арт произведения всъщност са много сложно действащо предприятие. В него има менажерски екип, работници, финанси, технология, логистика. Процесът от рисунките на Кристо до реализирането на проекта съдържа повече брънки, отколкото човек може да си представи. Той се измисля технологично - така че да отговаря на всички условия за безопасност и на арт изискванията на твореца, изпробват се характеристиките му. Всички негови компоненти трябва да бъдат произведени, след това сглобени. Това става с участието на много хора с различни компетенции и отговорности, на много институции - местните власти, езерните регулации, полиция, транспорт и какво ли не още. И всичко това, за да се осъществи едно произведение на изкуството, което ще съществува само 16 дни. Сред работещите няма светска суматоха, няма суета. Всеки беше дошъл да преживее нещо различно, да види с очите си как се случва всичко. Имаше хора с всякакви професии и занимания, които искаха да се включат. В ранните фази на проекта тежестта е паднала основно върху момчетата от Националната спортна академия в София. Те са сглобявали елементите и са пускали на вода конструкцията в продължение на няколко месеца - заедно с наши и френски водолази. Седмица преди откриването се включих заедно с около 600 наети работници. Разпънахме и монтирахме по указание оранжевата драперия върху кея. Някои бяхме капитани на лодки, които патрулират около него, други - наблюдатели, които упътват и помагат на посетителите, почистват.
- Как общуваше Кристо с българите в екипа му?
- Кристо умее да мотивира и обединява хората изобщо - не само българите, но и всички, които са част от проектите му. Той присъства постоянно и незабележимо - като един от всички по време на изграждането. Оглеждаше и преценяваше работата, спираше се с всеки, който го заговори, снимаше се с желаещите.

Понякога беше напрегнат и съсредоточен

но винаги благодареше за усилията, когато се създаваше по-сложни ситуации. А те не липсваха и преди откриването, и по време на проекта: времето се променяше, налагаше се да затваряме извънредно заради искане на общината. Оказа се, че Кристо познава лично всички от България, които работеха с месеци за "Кейовете". Обръщаше се към тях на име. На пресконференцията в началото, а после и на финала специално благодари на момчетата от Спортната академия и на Росен Желязков - директор на конструкцията. Всъщност той е измислил уникалната подводна система на кейовете. Кристо цени труда на хората и е съвсем искрен в топлото си отношение, когато ги вижда как запалено работят по неговия проект.
- Кои бяха най-интересните сънародници в проекта, освен Росен?
- Владимир Явашев, племенникът на Кристо, беше директор на цялата операция. Филмовият продуцент Изабела Ценкова координираше връзките между екипите. Дълбоководната водолазка Ина набираше хората, а Жана и Мария вършеха безкрайно много различни неща по организацията. Капитан Елка командваше излизането и прибирането на екипите с лодките, водолазите, които сложиха котвите. Момчетата от Спортната академия караха лодки, доставяха материали, бяха винаги когато трябваше да се свърши нещо. Така ги наричаха всички - "the Bulgarians". Работеха абсолютно отдадено, сега участват и в деконструкцията на "Кейовете". Всички харесват това, което вършат - и го вършат с голямо желание. Бяха свидетели колко непосредствен, скромен и искрен човек е Кристо. Общуваха с него постоянно. Мисля, че

те са хората, които ще развенчаят дълго насаждания у нас мит, че той не обича България

- Вие бяхте и на "Портите" в Ню Йорк - беше ли сега по-лесно общуването с Кристо?
- Общуването с Кристо никога не е било трудно, ако човек се интересува от работата му. С него са се срещали много български журналисти. Аз далеч не съм единствената. Той намира време и отделя внимание, макар че в същност е истинска световна звезда - едно от малкото истински големи имена в изкуството. Сега, в Италия това се видя много ясно. Дори и за тези, за които този факт може би е бил под съмнение.
- Как се държаха италианците от градчето и островите?
- Като влюбени в Кристо. Италианците бяха най-много сред посетителите. Винаги когато го забелязваха да минава на известната баржа със созополска регистрация около кея, аплодираха, викаха "Браво", носеха надписи с "Обичаме те, Кристо". Жителите на околните градчета преживяха и някои неудобства. Изведнъж тези населени места, в които живеят по няколко хиляди души, събраха повече от милион за 16 дни. Имаше задръствания, но имаше и организация - различни полицейски части, пожарни, линейки. Имаше високи градуси и струпване на много хора, но всичко беше много овладяно за мащаба на подобно събитие, което до сега не се е случвало. Няма да се случи и в бъдеще. И жителите на градчетата, и местните власти си дават сметка, че техният край изведнъж попадна във фокуса - стана много по-известен. Работата на Кристо винаги ще бъде част от него и ще привлича огромно внимание. Икономическите измерения са ясни - кафенетата, ресторантите, хотелите, частните квартири бяха препълнени. Край езерото Изео природата е завладяваща. Мнозина ще искат да се върнат, за да си спомнят преживяното. Аз със сигурност съм един от тях.